Така изглеждаше домът от детството

Някога нашите домове се различаваха само по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха почти еднакви мебели, мокети, завеси, уреди и дори сервизи.

Холните ни секции носеха български имена, като „Павлина”, „Бояна” и прочие. Много рядко можехме да се изненадаме от обзавеждането на някой съсед или приятел. Общо взето, бяхме като от калъп. Но това изобщо не пречеше на домашния ни уют, дори напротив! Като че ли, това, че всички разполагахме с еднаква покъщнина, ни беше оперирало от манията да притежаваме. Живеехме щастливо не с вещите си, а със семейството. Не завиждахме, не страдахме от комплекси, че нямаме и рядко заключвахме вратите си.

Аз съм едно от онези градски чеда от селски произход, чиито родители продадоха панелния си дом, за да се сдобият със съвременен, тухлен апартамент. Случи се преди толкова много години, че би трябвало отдавна да съм забравила за това. Но, повярвайте ми, все още помня всичко. Помня аромата му, помня шкафовете, помня дори как бяха подредени по заглавия книгите на секцията в хола. И сега, почти 20 години по-късно, ние със сестра ми още не можем да наречем новите си жилища истински дом. Защото не скъпите мебели правят дома, а спомените!

Сигурна съм, че много от вас имат моята съдба. Сигурно много от вас вече са заменили белите шкафове в кухнята с по-модерни. Но съм убедена, че никога няма да забравите плакатите в детската си стая и уханието на печени чушки, което идваше от печката „Раховец”.

Затова ви предлагам да си припомним за нашия дом от детството, който макар да беше обикновен, за нас означаваше много.