Може би много от вас са чели за куриозния проект по времето на социализма, по-известен като „Софийското море“. За тези, които за първи път чуват за тази меко казано безумна идея, публикуваме едно есе на Георги Марков, а още по темата може да намерите и тук.
Прочетете тази небивала история, със сигурност ще се забавлявате много!
„На спирка Павлово по линията на Княжевския трамвай дълги години стоя един голям надпис: "Тук ще бъде пристанище Павлово". Под надписа беше нарисуван корабоплавателния канал Панчарево-Павлово и бяха означени пристанищата. Зная, че някои от читателите веднага ще си спомнят анекдота за крокодилите, които щяха да се въдят в софийски води, за вицовете как ще превърнем лопатите в гребла и за въпроса - след като ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме чат-пат и цветята. Но повечето от тях ще си спомнят за онази тъжна поредица от неделни дни, през които всеки простосмъртен гражданин на София трябваше да дава своя безплатен труд за софийското море.
Вероятно мечтите за преобразуване на природата са нещо много хубаво, най-малкото стимулират въображението. Красиво е човек да мечтае да види Голо Бърдо обрасло във вековна девствена гора, или Владайската река потънала в тропическа растителност като Ропотамо, или пък Дунав заставен да тече нагоре по Искърското дефиле, да пресече Шопския край и влезе в коритото на Марица. Някои биха мечтали да видят финландски езера, други биха искали алпийски красоти, трети - портокалови дървета и маймуни. Въпреки че природата е дала на нашата земя колкото искаш красота - рилските езера са може би по-красиви от финландските, Пирин изглежда почти алпийски, кюстендилските ябълки в никакъв случай не са по-лоши от портокалите, а маймуните и без промяна на природата се срещат тук и там. Затова не ми е ясно как се бе родила у нашите партийни и държавни ръководители идеята да имаме море край София. Съвсем не ми е ясно как тази идея от детинска фантазия се бе превърнала в държавна строителна програма, която влезе в действие. Ако някой от новите ръководители на страната беше поискал да преместим Витоша или да зарием Владайското дефиле, това би ми се сторило може би по-оправдано от гледна точка на нормално мислене. Все ми се струва, че произходът на тази Червенковска мечта е съветски. Защото веднаж чух на събрание следното обяснение: "Щом Москва може да има плавателен канал, Москва-река, защо София да няма нещо подобно. Така че, пренасяйки всички скъпи на тях подробности от романтичния им живот в Съветския съюз, българските партийни ръководители решиха да пренесат и Москва-река. От икономическа, техническа и естетическа гледна точка реализирането на тяхната мечта за море край София беше толкова абсурдно, колкото и създаването на пустинен оазис край Пловдив. Предполагам също, че названието "Софийско море" също дойде по линията на помпозните имена, които инфантилни младежи обичат да произнасят, за да смайват околните. Бедата в цялата работа е, че такива хора управляваха страната и притежаваха власт, с която биха могли да се опитат да развъждат крокодили във Владайската река. Слава Богу, че нямаше крокодили в Москва-река. Отгоре на всичко, за цялото това мероприятие, друг плащаше. Може би нещата биха звучали малко по-иначе, ако Политбюро, Централния комитет и другите отговорни другари сами се бяха запретнали да копаят или накрая заплатеха всички разноски по осъществяването на мечтите си вместо да карат хората да работят безплатно. Но последното нещо, което човек може да търси у този вид хора, е чувството за отговорност.
И така в началото на петдесетте години, при напълно разстроено стопанство, мизерия, оскъдица из цялата страна, ние бяхме призовани да започнем строежа на софийското море, което щеше да се състои от система канали и езера. Доколкото си ми е известно много от консултираните технически специалисти се бяха изказали решително против този неоправдан и необмислен проект. Но въпреки това партията пусна в действие совя мотор и тежко на този, който дръзнеше да оспорва проекта. Всеки гражданин на голяма София беше задължен да отработи известен брой работни дни, които варираха от 3 до 20 /до колкото си спомням/. И тъй като почти всички тези хора работеха, то отбиването на ангарията отначало ставаше ставаше за сметка на почивните им дни или годишните отпуски. Ала изглежда, че на вожда, който гореше от нетърпение да плува с яхта от Панчарево до Павлово, това се видя твърде бавно и недостатъчно. Внезапно беше издадено нареждане, което за няколко години всяко лято и есен разстройваше значително нормалната работа на предприятия и учреждения, а именно: онези, които имаха да отбиват трудови дни за канала, да правят това в работно време. Всеки си спомня хаосът, който настъпи навред, когато значителна част от служители и работници биваше извеждана всеки работен ден край София, за да копае за мечтата на Червенков и неговите наследници. Маса гишета и важни бюра трябваше да се затворят, хора изпълняващи важни функции в производството трябваше трябваше да оставят текущата си работа и да отидат да копаят. Главната тяжест падна върху чиновниците, които по онова време бяха смятани за лентяи. Ние се събирахме на определени пунктове рано-рано сутринта, след това пристигаха камиони, качвахме се и с песни пристигахме на съотвеното място, което предствляваше някакъв безнадежден ров. Голямата част, разбира се, бяха жени и момичета, които никога през живота си не бяха хващали кирки и лопати. Резултатът от тяхната работа беше почти плачевен. Повечето от тях така стояха, приказваха си и въобще не похващаха работа, въпреки настойчивите апели на съответния отговорник. Аз лично се съмнявам дали средното количество изкопана пръст по време на всички трудови дни надхвърляха една кофа на човек. Милиони работни дни бяха пропиляни за нещо, което два багера можеха да свършат за един месец. На всичко отгоре времето съвсем не покровителстваше идеята за изкуственото море, често валеше дъжд и сума народ се изпоразболя, така че след трудовите дни по работните места, вместо хора се появяваха медицински свидетелства. Но партийното и държавно ръководство настояваше. тогава се запитах - защо те всъщност не приложеха сериозна строителна техника, защо не използуваха масово машини? Отговорът неизбежно беше, защото на построяването на изкуственото море се гледаше не само като на строеж, а преди всичко като за тероризиране на хората, за упражняване на непрекъснат натиск върху тях, за провокиране на нервните им системи, защото онзи, който внезапно възставаше срещу тази лудост, се изпращаше на доста продължителен трудов договор край Дунава или другаде. И трябва да кажа, че провокацията беше огромна, защото аз поне не познавам нито един здравомислящ гражданин, който за секунда дори да е повярвал, че ще се вози на кораб около София. Дори най-фанатизирани и дисциплинирани партийци мърмореха и казваха: "На гол корем - чифте пищови". Някои средни партийни ръководители, които имаха важни производствени задачи, остро възразиха срещу отклоняването на хората им за "морското" строителство. въобще в низините се надигна цяла вълна на разума срещу лудостта. Но въпреки това работата по каналите край София продължи. Вече съм забравил колко години трая това чудо, може би седем, може би повече години, защото беше нещо обикновено да потърсите някого и да ив кажат: "Ами той отбива трудова на канала". Едва ли друг обект в България е предизвикал повече псувни и проклятия от Софийското море. Колко пъти чиновничките от предприятието, в което работех, са плакали пред мене, че не могат да дадат неделите на децата си, а трябва да ги жертвуват заради маниащината на шепа безотговорни ръководители.
Постепенно, с годините работата по каналите започна да намалява, но дълго време тя не спря. Партийният и вестникарски ентусиазъм за корабоплаване през Боянските ливади се изпари, но хората продължаваха да се изпращат да копаят, просто така, да се намират на работа, въпреки че едва ли някой вярваше в това прехвърляне на пръст. И така нещата продължиха до началото на шестдесетте години. Спомням си добре, него ден бях в "Литературен фронт", когато главният редактор Гошкин с презрение съобщи че инженери открили, че ако се пуснела вода в канала Панчарево - Павлово, цяла София щяла да се издави. Каналът, който беше на по-високо ниво от града, пропускал, а освен това имало и някакви стари римски канали, които щяли да наводнят София. И така официално се сложи край на първото действие на комунистическата трагикомедия, наречена "Софийско море", а именно копаенето на морето. Но хората биха били големи оптимисти, ако си мислеха, че с това се свършваше. Защото следваше второто действие - закриването на морето, което трябваше да бъде направено от същите ръце на обикновени и безправни хора, които бяха копали. И това закриване също отне години, и предизвика същите псувни и проклятия. Бях вече на работа в издателството, когато мои колежки отиваха да зариват.
Достоевски в своите "Записки из мъртвия дом" разказва за различни наказания, налагани от директора на сибирската каторга - някакъв майор-изверг, който имал налудни идеи и наричал себе си "Цар и Бог". Каторжниците били в състояние да понасят и най-трудните изпитания, но онова, което бе ги смазало напълно, е било чувството за безсмислица, когато, пише Достоевски, нареждаха да наливат вода в каца без дъно. Софийското море, или ако щете плавателните канали край София, бяха такава каца без дъно, в която изчезваха не само трудът и парите, но и отговорността за тях.
И така, след много години на копаене и зариване, една нощ надписът на спирка Павлово "Тук ще бъде пристанище Павлово" изчезна. Както опитните журналисти заличават умело всички следи на извършеното престъпление и прикриват всички улики, така и у нас днес едва ли ще намерите останали следи от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци, Симеоново или Дървеница.
Но едно нещо не може да бъде изличено, въпреки времето и неспирния заглушаващ вой на партийните високоговорители - спомените на хиляди и хиляди хора, които и до ден днешен повтарят в разни варианти думите на оня драгалевчанин, който когато го запитали защо е закъснял за работа, отговорил: "Ами чеках параодо да дойде... па като не дойде... тръгнах пеша..."
За мене тази злощастна история за "Софийското море" е извънредно забележителна, защото по най-красноречив начин разкрива типичната безотговорност на режима. Нека започна с това, че в която и да е буржоазна държава подобна идея още от самото начало щеше да бъде посрещната с ураганен огън на опозицията, щеше да бъде разнищена до дъно, щеше да бъде изнесена на показ стопанската и техническата несъстоятелност и нейното провеждане щеше вероятно да доведе до падане на правителството. У нас не стана нищо подобно. Критичните гласове, доколкото ги имаше, бяха зад врата или под юргана. Контролираната от режима преса не обели нито дума, въпреки че едва ли имаше главен редактор, който да не смяташе цялата работа за лудост. Когато партийните и обществени организации у нас днес претендират за някакъв вид честност, трябва да кажа, че историята със "Софийското море" дамгоса и тях с неизличимия печат на безчестието. Нито една партийна организация не дръзна открито да възрази срещу това разхищение на човешки сили и материали. Партийният морал тук се изрази в неговия най-точен образ - заешкия. Угодничеството и сервилността от онова време са зловещ предвестник на всякаква бъдеща маниящина на ръководството.
Забележете, до ден днешен, под никаква форма не беше направена каквато и да е критика, самокритика или забележка по отношение на цялата история. Не бе потърсена отговорност от никого, и никой не беше наказан. Чувството за отговорност, както казах, изчезна в кацата без дъно. Това, което във всяко уважаващо себе си общество е невъзможно, у нас беше в реда на нещата. Или отново невидимите и незнайни врагове бяха виновни?
Понякога, като си пирпомням проливните дъждове и мокрите до кости, свили се в калта под Драгалевци, машинописки, секретарки, чертожнички, лекари, зъболекари, медицински сестри и т.н. се питам с какви очи нашите вестници вдигат шум до небесата за това, че някой си продавач на кисело мляко "леко ударил кантара" или пък някакъв работник задигнал дреболия за двадесет стотинки? С какви очи те се занимават с дребни кражби, дерибейства и произволи, а останаха напълно слепи към една толкова обемиста "морска" история? Що за морал е да се търси отговорност от кондуктори, портиери и метачи за дребни провинения, а се отминава едно от най-големите и безотговорни разхищения в нашия живот? За какъв вид гражданска честност говорят партийните агитатори, същите, които качваха хората в камионите на два пъти - за да копаят, и да зариват? Нямаше ли в Целия Централен комитет една честна душа да стане и да запита открито: "Кой ще плати сметката?" За какво комунистическо верую ми скандират дузина парчета, когато въздуха звънтеше от тази подигравка с цял народ?
А може би всички те нито знаят, нито помнят, защото никой от тях не бе ходил нито да копае, нито да зарива "Софийско море". „