Спомен за едно детство или кога ще пораснем

Влез през Facebook
Вход | Регистрация




 
Сама вкъщи

Аз съм градско чедо от селски произход. От години живея в столицата, но така и не свикнах с „градското“. Има повече неща, които ме дразнят, отколкото привличат, но няма начин, изборът е ясен. Лошото е, че и на село не вирея, там ми е прекалено тясно.

Аз съм от хората, които за 35 години така и не си намериха мястото и май скоро няма да го открия, освен ако не стане чудо. В чудеса обаче не вярвам. Те останаха там някъде в детството ми, мечтите също. Сега имам спомени и две прекрасни деца, на които да ги разказвам за „Лека нощ“.

Не ми беше никак лесно да ги убедя, че самодивите от разказите на моята баба не са нито сестрите на Барби, нито феите Уинкс. За моите деца „селската“ терминология е като чужд език. А моите разкази-спомени, май ги приемат като виц, но явно истински се забавляват, щом не губят интерес и дори ги предпочитат. А на мен ми е хубаво, защото ме връщат там, където никога вече няма да бъда.

Сега разбирам защо баба, когато разказваше за „някога“, винаги завършваше историята за скъсаните цървули с просълзени очи, а ние със сестра ми се пръскахме от смях.

За мен връщането към спомена е моментно бягство от реалността, забежка в безгрижието, кратка почивка от хаоса. Хубаво ми е, но и тъжно. Възпроизвеждам отминалите събития до детайлност. Като се замисля, това време не беше и толкова отдавна, има, няма 20 години. Твърде кратко, за да се адаптирам към новото, но и твърде дълго, за да го живея отново.

Червената жигула на баща ми отдавна я предадохме на вторичните, но аз все още помня регистрационния й номер. За тези, които не знаят, да се сдобиеш с кола по онова време, беше като да удариш 6-ца от тотото. Ако не ти умре надеждата в чакане, все някой ден имаш шанса да спечелиш.

След нея той смени доста коли, но червената жигула и майка ми си останаха любовта на живота му. Стоварваше ни с руското возило на село още първия ден от ваканцията, с две чанти багаж и много, много емоция.

Тогава имахме истинско детство, неподправено, незабравимо, чисто. Ровехме в скрина на баба, залагахме капани на тавана, оцветявахме черно-белите снимки от семейния албум, израждахме котки в сламата. Прибирахме се след полунощ, но не от купон, а от гробището. Там викахме духове, „бели жени“, Дами Пики и какви ли не явления. Брояхме звездите и си врачувахме по тях, правехме театър в гаража, ходехме пеша по 5-6 километра, пиехме Шоко и Етър, черпехме за рождените си дни с бонбони, на които им бяхме изяли пълнежа и бяхме щастливи, истински щастливи.

Сега ми остана спомена за времето, когато мечтаехме, когато живеехме на 100% и два наследника, които да повтарят геройски белите ми. Не, не съм се изгубила безследно, щом те ме повтарят... нали?


 

Коментари към "Спомен за едно детство или кога ще пораснем":
Най-четени
Ето защо винаги трябва да махате палтото на детето в кола Ето защо винаги трябва да махате...

Ако не го направите  излагате децата на сериозна...

18:57 | 28.11.2016| Виж цялата статия
 
6 съвета за тих секс, които да изпробвате в къщата на родителите му 6 съвета за тих секс, които да...

Зара Бари от „Elite Daily”съветва как да...

14:45 | 28.11.2016| Пози тихи изпробвате
 
Изненадващата история, която се крие зад емблематичната прическа на принцеса Даяна  Изненадващата история, която се крие...

Стила  на 90-те, който *всеки * копира почти никога...

18:55 | 29.11.2016| Виж цялата статия
 
Какво се случва с тялото ти, когато спреш да пушиш Какво се случва с тялото ти, когато...

Положителните ефекти на спирането на цигарите

13:01 | 30.11.2016| Виж цялата статия
 
10 неща в мъжкия гардероб, които дразнят жените 10 неща в мъжкия гардероб, които...

Вижте кои са те…

12:45 | 22.11.2016| 10 неща които
 
 
 
 
 
Copyright © 2010 BEU All rights reserved. RSS BEU.bg